Часът на Бика - Ефремов Иван Антонович - Страница 53

— От тяхно гледище — остроумно — каза Ген Атал.

— Аз си мисля как да пробием тавана и да се качим в Жълтата зала — каза със съмнение Вир Норин. — Но за това ще отиде прекалено много енергия.

— Не е ли по-добре да изчакаме развоя на събитията? — посъветва го Евиза.

— Може би! — съгласи се астронавигаторът. Не им се наложи да чакат дълго. Лилавите стражи стреляха няколко пъти с оръжието си. Астронавтите не чуха нищо — защитното поле не пропущаше дори звуците, само забелязаха малиновите светкавици, които излетяха от фуниите. Отразени от защитното поле, куршумите отскочиха и удариха онези, които бяха ги изстреляли. Стрелците се повалиха с разкривени лица на железния под.

Вир Норин погледна загрижено индикатора, защото го безпокоеше изпразването на батериите на СДФ и го беше яд, че още четири могъщи помощника безполезно стоят изключени в стаите им горе. Фай Родис беше ги помолила да изключват роботите, за да не би с някой случаен сигнал да ги накарат да нарушат строгия правилник.

Внезапно — тук, на Торманс, всичко се случваше внезапно, тъй като поради непознаването на характера на тормансианите и на техните обществени отношения за гостите от Земята беше трудно да предвиждат развоя на събитията — бъркотията се прекрати, лилавите стражи изчезнаха в галериите, отнасяйки ранените, а в монотонното бучене на защитното поле се вряза сигналът на Фай Родис.

— Изключете СДФ, Вир!

С въздишка на облекчение астронавигаторът прибра «чадърчето» и чу по усилвателите заповедта на Чоио Чагас: «Прекратете недоразумението, разпръснете се, „очите“ да изпратят гостите горе, в техните покои!»

След няколко минути един голям асансьор изкачи четиримата герои до оня завой на коридора, откъдето започваше галерията на Залата на мрака. До разтворения прозорец към градината ясно се очертаваше силуетът на Фай Родис. Течението леко развяваше късата и́ черна коса. Първа се затича към нея Чеди. Родис сложи ръце на рамената и́. Устните и́ се усмихваха, но очите и́ бяха печални, по-печални, отколкото през първите дни от престоя им на Торманс.

— Голяма паника предизвикахте, мили мои! — възкликна Родис, но без упрек в гласа. — Аз още не съм пленничка… още не!

— Да се скриете за толкова време! — укори я Евиза.

— Аз наистина постъпих лошо. Но през тези дни видях толкова много неща, че забравих за вашата тревога.

— Все едно трябваше малко да постреснем тия тук — сърдито се намръщи Ген Атал. — Животът ти става неприятен от безсмислените ограничения, от безкрайно глупавото самодоволство и от страха, който се шири наоколо.

— Но Фай трябва да си почине — прекъсна го Чеди.

Наслаждавайки се на животворния душ от отрицателни йони, докато тънките лапички на СДФ с леки докосвания на биологически активизираните ръкавици я масажираха, Фай Родис прехвърляше в паметта си спомените за дните, прекарани в покоите на Чойо Чагас. Това изпитание беше разклатило увереността и́ в набелязания по-рано план.

Всичко започна с прожекцията на стереофилмите от Земята. Два СДФ създадоха носещия канал, по който «Тъмен пламък» започна да предава жизнените и ярки изображения, наричани на Земята със старовремската дума стереофилми. Жителите на Ян-Ях ги възприемаха като някакво чудо, сякаш истинският живот на далечната планета бе пренесен тук.

Членовете на Съвета на Четиримата, жените им, неколцина висши сановници и инженер Таел със затаен дъх наблюдаваха как пред тях се нижат картини от природата и живота на хората на Земята.

За голямо учудване на тормансианите във всички области от живота на този великолепен дом на човечеството нямаше нищо тайнствено и неразбираемо. Гигантски машини, автоматични заводи и лаборатории в подземни или подводни помещения. Тук при неизменни физически условия неуморно работеха механизмите, които пълнеха с продукти дисковидните сгради на подземните складове, откъдето тръгваха транспортните линии, също скрити под земята. А под синьото небе се откриваше простор за човешки жилища, тормансианите видяха колосални паркове, широки степи, чисти езера и реки, девствено бели планински снегове и ледения калпак в центъра на Антарктида, След дълга икономическа борба градовете окончателно бяха отстъпили пред звездните и спираловидните системи от селища, сред които бяха пръснати центровете за изследвания и информация, музеите и домовете на изкуството, свързани в една хармонична мрежа, покриваща най-удобните за обитаване зони в умерените субтропици на планетата. Другояче бяха планирани градините на училищата от различните цикли. Те бяха разположени меридионално и предоставяха на подрастващите поколения на комунистическия свят разнообразни условия за живот.

Самите земляни отначало се сториха на жителите на Ян-Ях прекалено строги и съсредоточени. За приказливите, нетърпеливи и психически нетренирани тормансиани тяхното немногословие, отрицателното им отношение към вицовете и пълното отхвърляне на всяка палячовщина, постоянната им заетост и сдържаното изразяване на чувствата изглеждаха скучни, лишени от истинско човешко съдържание.

Едва по-късно жителите на Ян-Ях разбраха, че тези хора са пълни с безгрижно веселие, породено не от лекомислието и невежеството, а от съзнанието за собствената им сила и за неотслабващата грижа за всекиго от тях от страна на цялото човечество. Простотата и искреността на земляните се дължаха на извънредно дълбокото им съзнание за отговорност за всяка тяхна постъпка и на фината хармония на индивидуалността, приведена в съответствие с обществото и природата благодарение на усилията на хиляди поколения.

Тук нямаше търсачи на сляпото щастие и затова не съществуваха разочаровани, загубили вяра във всичко хора. Липсваха психологически слаби индивиди, остро чувствуващи своята непълноценност и поради това отровени от завист и садистична злоба. Върху силните и правилни лица не се изписваха нито смут, нито напрежение и страх, нито загриженост за собствената съдба или за съдбата на близките, която изолира човек от неговите събратя.

Тормансианите не видяха нито един смазан от скука човек. Хората там се уединяваха за размисъл, за преживявания и почиваха едва след току-що привършената трудна работа. По тяхната временна неподвижност и дълбок покой бяха готови да се сменят мигновено от мощна активност на мисълта и тялото.