Часът на Бика - Ефремов Иван Антонович - Страница 39

И никой и нищо не можеше да помогне, не можеше да се излезе от оня затворен кръг на инферналността, от блатото, степта или гората, където животното се е появило на бял свят в слепия инстинкт за размножаване и запазване на вида… А човекът, с неговите силни чувства и памет, с умението му да разбира бъдещето, скоро осъзнал, че също като всички други земни създания, и той е осъден още от раждането си на смърт. Въпросът е само кога ще умре и какво количество страдания ще изтърпи определен индивид. И колкото по-издигнат, по-чист и по-благороден е човекът, с толкова повече страдания ще го дари «щедрата» природа или общественото битие — до времето, когато мъдростта на хората, обединили се в титанични усилия, не ще сложи край на тази игра на слепите стихийни сили, продължаваща вече милиарди години в гигантското общо инферно на планетата…

Ето защо първото осъзнаване на инферналността на живота едно време водело до толкова много психически травми и самоубийства в най-прекрасната възраст — осемнайсет-двайсет години.

— Аз съпоставих два откъса от лекцията на моя учител — каза Фай Родис, — и сега ви е вече ясна прословутата теория за инферналността.

— О, да! — възкликна Чеди. — Но ще може ли да чуя за изпитанията, на които са се подлагали някои историци?

— Вие, изглежда, знаете за мен повече, отколкото предполагах — каза Родис, четейки мислите и́, — тогава научете още нещо.

С тези думи тя извади един звездообразен кристал с мнемозапис, наричан в разговорния език «звездичка», и го подаде на Чеди.

— Инферналността засилвала стократно неизбежните страдания на живота — каза тя, — създавала хора със слаба нервна система, които живеели още по-тежко — това е първият порочен кръг. През периодите на относително подобряване на условията страданието отслабвало и пораждало равнодушни егоисти. С преминаването на съзнанието на най-горното обществено стъпало ние престанахме да се затваряме в личното страдание, но за сметка на това безкрайно се разшири страданието за другите, тоест състраданието, грижите за всички, за изкореняването на мъките и бедите в целия свят — онова, което ангажира мислите ни и тревожи всеки от нас. Щом и така и така се намираме в инферно, щом осъзнаваме както него, така и невъзможността за отделния човек да го избегне поради продължителността на процеса, тогава това има смисъл единствено за да помагаме за неговото унищожаване, следователно да помагаме на другите, като правим добро, като създаваме красота и разпространяваме знание. Иначе какъв ще е смисълът на живота?

Проста истина, разбрана така учудващо късно. Затова истинските революционери на духа отначало били такава рядкост през онези древни времена.

За да си представим степента на личното страдание през древните епохи, ние, историците, измислихме система от изпитания, които условно наричаме стъпала на инферналността. Това е серия не само от физически, но и от психически мъчения, имащи за цел да доближат нас, изучаващите историята на ЕРС, до усещанията на прадедите ни. Мотивировката на техните постъпки и предразсъдъци по този начин става по-разбираема за потомците, отдалечени с хилядолетия светъл живот.

Чеди Даан сведе глава съсредоточено.

— И вие мислите ли, че тук, на Торманс, съществува инферно? Че капакът на ковчега на общопланетното потисничество тук се е захлопнал, понеже те не са достигнали…

— При тях общопланетната олигархия е настъпила много бързо поради еднородността на населението и културата — поясни Родис.

Чеди Даан дълго мълча, загледана в неподвижната Фай Родис, която мислено беше се пренесла някъде — или на неизследваната планета долу под кораба, или на безкрайно далечната Земя.

След два часа Чеди пак дойде с пламнали бузи и наведени очи. Без да каже дума, тя подаде «звездичката», сграбчи протегнатата ръка на Родис, притисна я до челото си и внезапно я целуна. Девойката прошепна: «Простете ми за всичко» и изскочи от каютата, още тромава в скафандъра си. Родис погледна подир нея и едва ли някой от екипажа на звездолета би могъл да си представи, че върху лицето на началничката на експедицията може да се изпише толкова майчинска доброта.

Впечатлението от току-що видяната «звездичка» беше развълнувало Чеди, раздразнило бе някакви древни инстинкти в нея. В паметта и́ видяното изпъкваше и напираше с болезнена рязкост, колкото и Чеди да искаше да го забрави час по-скоро. Тъй като знаеше безброй подобни истории от древните книги и от филмите за миналото, Чеди си представяше жестокостта на някогашните времена отвлечено.

Съпротивата на героите я въодушевяваше, а самото описание на техните страдания дори оставяше в нея смътното приятно чувство за безопасност, за невъзможността да се случи подобен произвол на съдбата нито на самата Чеди, нито на когото и да било от огромното множество хора на Земята. Учителят по психология в училището беше им обяснил, че в древността, когато имало много гладни и нещастни хора, ситите и заможните обичали да четат книги и да гледат филми за бедните, умиращите от глад, потиснатите и унижените, за да изпитат с още по-голяма дълбочина задоволството от своя сигурен и спокоен живот. Най-много сантиментални книги за непълноценни и нещастни хора и — като тяхна антитеза — за радващи се на невероятен шанс герои и красавици били създадени през неустойчивото, тревожно време на ЕРС. Тогава хората, предчувствувайки неизбежността на страшни трусове в живота на човечеството, се радвали на всяко произведение на изкуството, което можело да им даде скъпоценно чувство за макар и временна безопасност: «Нека това се случи на другите, но не и на мен».

Като всички други, Чеди бе закалявана посредством физически трудности, бе работила в болници за тежки заболявания — рецидиви на разстроена наследственост или много сериозни травми с чести случаи на евтаназия — осъждане на лека смърт, независимо от извънредно високото ниво, на което се намираше обществото.

Но всичко това беше естествена необходимост на живота, на разбираемия, превъзмогнат с помощта на мъдростта и психическата закалка живот, който ежеминутно чувствуваше единството си с общия духовен поток на човечеството и се стремеше към още по-възвишено бъдеще. Не бе нужно да се вярва в него, както през отдавна отминалите времена, толкова реално и зримо се очертаваше то пред погледа на отиващите в миналото. Но онова, което Чеди видя в «звездичката» на Родис, съвсем не приличаше на мъките в живота на ЕРС.