Борислав (Историческа драма в 5 действия из царуването на Ивана Асеня II) - Вазов Иван Минчев - Страница 12

• Предыдущая
• 12/20
• Следующая

Тамара и Вела идат насам.

Вела. Фуркас пристига с конницата. Баща ти трябва да е наблизо. (Тамара въздиша.) Имай грях от бога, княгиньо, не мисли го повече.

Тамара (тъжно). Не мога.

Вела. Моли се, моли се, в молитвата е спасението.

Тамара (въздиша). И в моите молитви все той ми се вестява. Знам го мъртъв, но го виждам все жив. Не мога да повярвам, че го няма. Боже, в монахинската килия, в която утре ще вляза, прати ми забрава и душевен мир. (След малко мълчание.) Вело, тая нощ го сънувах. Видях го, че влиза в килията ми изневиделица. Бе облечен в червената си мантия, в оная, с която се върна победител от унгарската война, и стиска меча си да не прави шум. Па ме гледа пламенно с големите си черни очи: „Ставай, каже, дойдох за тебе!“. Аз се хвърлих в обятията му, а той ме понесе през въздуха като перо и усещам сърцето си до топлите му юнашки гърди… Хвърчим през някакви си сини моря… После палати мряморни, вълшебни чертози, лодки и песни под нас… Знаеш, каквито никога не съм чувала… Но се събудих. Призракът се изгуби и аз останах със скръбта си. Но още дълго чувствувах, че трепти тялото ми от прегръдките му… Но него го няма, той е умрял… Вело, аз не вярвам да е умрял, не може да бъде умрял. Ох, но да би бил жив, той и открай света би прелетял при мене… Той би ме намерил, макар да ме крият в тая дивна планина; сърцето би му подсказало де съм. Който люби, той вижда всичко, той може всичко, за него няма невъзможно нещо. (На пруста постепенно потъмнява.)

Вела. Остави тия луди мисли. Мъртвите не се връщат, забрави го. Отърси от себе си всичко земно. Влез в светата божия обител с чисто сърце и невинна душа… така ще бъдеш приятна богу… Или размисли до утре добре, да не се каеш после, но късно? Знай, Тамаро, че бракът, в който влизаш с Христа, е вечен, връзките му са неразтъргаеми, самата смърт не може да ги разкъса. Помисли, имаш още време. Послушай ме, не се отричай от света.

Тамара. Не, там, решено е… Без Борислава не ща света. (влизат Хиацинт със запалена вощеница в ръка и Контофре, като приказват.)

Горните, Хиацинт и Контофре.

Хиацинт. Наредихме всичко в трапезарията. Стъмни се, да запаля полилея… Заръчах да запалят и свещите в църквата. Асен по обичая си ще се помоли най-напред. Добър вечер, княгиньо. (Пали полилея.)

Контофре (целува ръката на Тамара). Кланям ти се, света княгиньо. Баща ти иде да те види. Да те види за последен път като княгиня Тамара. (Гледа я малко време съчувствено.) Княгиньо, ти си млада, ти си росно цвете, жедно за сънце и въздух. Защо отиваш да повехнеш в килията? Оня, за когото правиш това, заслужава ли тая жертва? Остави го, той е умрял за тебе и за България.

Тамара. Ах, бароне, нема съртта може да загрози паметта на един герой? Нема смъртта може да изпъди от сърцето образа на горещо любимия човек? Или вълните на Янтра, като погълнаха Борислава, отнеха и славата му, и величието на душата му, та да го забравя тъй лесно? Защо си тъй жесток към един умрял?

Контофре (умислен). Умрял? Да, умрял. (Живо.) Но не умрял във вълните на Янтра, както мислехме, но в друга бездна!

Тамара (поразена). Ах!

Контофре. В бездната на позора, защото той е жив.

Тамара (радостно). Жив? Жив?

Контофре. Да, жив, княгиньо. Но сега за мене е по-умрял, отколкото да го знаех в дъното на ада.

Тамара. Жив? (Прегръща Вела.) Вело, той бил жив!

Хиацинт. Що думаш, бароне? Та нали Борислав се удави?

Контофре. Друг ще е бил. Излъгани сме били по падналия му шлем там. (Към Тамара.) Забрави го съвсем, княгиньо, и продължавай да го мислиш за умрял. Той е недостоен, той бил недостоен за твоята любов.

Тамара (ужасена). Боже, аз ще умра! (Към Контофре.) Кажи, какво е?

Контофре. Бъди храбра и слушай горчивата истина: Борислав успял да избяга и да мине в гръцката земя… Там…

Тамара (прекъсва го). Жив? Жив?

Контофре. Жив, но за неговото име, за неговата чест беше по-добре да бе се заврял трупа му в тинята на Янтра. Борислав сега е в Родосто на служба при императора Ватаци. Отишъл там с цел да се опълчи против нас в случай на война с гърците.

Тамара (поразена). Ах!

Хиацинт. Анатема!

Контофре. И царят го осъди на смърт!

Тамара (съвзема се). Лъжа! Кой казва това за Борислава? Кой го е видял там?

Контофре. Болярин Веселин. Той се върна преди една неделя от Родосто, дето бе изпратен от царя с предложения до Ватаци.

Тамара. Веселин лъже или са го излъгали! Това е гнусна клевета.

Контофре. Как и аз бих желал това! Но Веселин го видя там с очите си в облекло на гръцки севастократор. Проклятие! Завел там една дружина от осемстотин души българи нехранимайковци, за да се бие против Асеня, той, който беше славата на царството, идола на войската!

Тамара. Клевета! Клевета!

Вела. Княгиньо, не вълнувай се, а да идем да причакаме баща ти. (Тръгват.)

Хиацинт. Грехота е, княгиньо. Как можеш да се застъпваш за човек, който тегли меч на баща ти, отиде на служба на гърците, на враговете му!?

Тамара (повръща се). Това е лъжа! Аз познавам Борислава. Познавам сърцето му и душата му. И понеже го обичам, аз най-добре го познавам. Той е най-благородния човек. В гнева на оскърбената си гордост той дигна меч против баща ми, той можеше да убие и мене. Но никога не е способен да стане предател на отечеството, за което е проливал кръвта си, което покри със слава. Той може сега да бъде в гроба или оковите на гърците, но никога не в лагера им. Петно може да падне въз челото на един ангел, но не на неговото. (Излиза бързо наляво, последвана от Вела.)

Контофре (гледа по нея). Не вярва! (Към Хиацинт.) Не искахме да вярваме и ние, но истината е тая, ужасната истина. Нещастният Борислав! И защо избяга? Избяга из кулата в часа, в който царят великодушно го прости. Но когато го потърсиха да му обадят царското великодушие, той се бе хвърлил из прозореца, за да иде и стане изменник на отечеството.

Хиацинт. Пропаднал на тоя свят и на оня.

Контофре. За щастие, войната се избягна и той няма да има случай да потопи ръцете си в братска кръв.

Хиацинт. И княгинята, която се бе помирила с мисълта, че е умрял, и ставаше монахиня!… Ти сега, бароне, с тая вест разбърка ума й. (Влиза Ирина отвън.)

Горните и Ирина, после Фуркас.

Ирина (развълнувана, без да съгледа Контофре и Хиацинт. На себе си.) Тук дошъл. Боже! (Съглежда Хиацинт и Контофре и замлъква смутена.)

Контофре. Какво има, княгиньо? (Покланя й се.) Привет от баща ти. След малко ще се видите. Той придружва царя дотук.

Ирина (гледа плахо и показва знакове на силно вълнение).

Хиацинт. Какво си развълнувана, Ирино?

Ирина. Не, няма ми нищо, отче, за Тамара гледах… (Тръгва към килият си, но се спира на прага й и се извръща. Влиза Фуркас, запъхтян, с кумански войници.)

Горните и Фуркас.

Фуркас. Борислав е тук!

Контофре (стреснато). Невъзможно!

Фуркас. А аз ви казвам, че Борислав е в манастира! (Ирина гледа пребледняла и уплашена.)

• Предыдущая
• 12/20
• Следующая