Седмият папирус (Том 2) - Смит Уилбур - Страница 46
- Предыдущая
- 46/85
- Следующая
„Да се добера до брега, пък тогава“ — рече си Тесай и се затича през двора.
В следващия миг някой щракна с електрическия си фенер и светлината я заслепи право в лицето. Нечий груб глас извика:
— Ето я!
Ако досега можеше да се съмнява дали точно нея търсят, то вече беше сигурна в отговора. Като подплашен заек Тесай опита да се скрие в тъмнината, но лъчът на фенера я следваше навсякъде. Приличащи на глутница кучета, войниците тръгнаха подире й, но тя все пак успя да притича до реката. Изравни се с нея и пое надясно — към долината. Зад гърба й изтрака затвор на пистолет и жената успя да сведе глава, колкото куршумът да изсвисти покрай ушите й.
— Не стреляйте бе, маймуни прости! — извика по всяка вероятност началникът, който ръководеше операцията. — Трябва ни за разпит.
На светлината на фенерите бялата шама на Тесай пърхаше като крила на огромна нощна пеперуда около пламъчето на свещта.
— Спрете я! — нареди офицерът. — Не й позволявайте да се измъкне.
И все пак, тя беше пъргава като газела, леките й сандали летяха по неравната земя, докато тежковъоръжените войници се задъхваха по следите й. Щом усети, че може да им се измъкне, я обзе нов прилив на надежда, давайки й повече сили.
Постепенно шумът от стъпките на преследвачите й се изгуби в далечината, а и фенерите вече не достигаха със светлината си до нея. Тъкмо тогава обаче налетя на някаква ръждясала телена ограда. На три места — в диафрагмата, в хълбоците и в коленете — металните жици се впиха болезнено в тялото й. От удара в слънчевия сплит Тесай остана без дъх, а металните бодли пробиха дебелия плат на дрехата й и се впиха в плътта й. Бегълката се чувстваше като риба, оплетена в мрежата на рибаря и безсилна да се освободи. След няколко секунди нечии силни ръце я хванаха изотзад и я издърпаха грубо от оградата. При рязкото движение мрежата раздра кожата й на няколко места и Тесай заплака — не толкова от болка, колкото от отчаяние. Един от войниците я грабна за китката и изви ръката й до гърба, смеейки се доволно на жалните й викове.
Най-накрая се показа и запъхтяният от умора офицер. Беше доста пълен и дори в подобна хладна нощ обилно се потеше. Потта бе покрила дебелите му бузи и те лъщяха на светлината на фенерите.
— Не я измъчвай, тъпоумнико! — тросна се началникът на подчинения си. — Това да не ти е улична престъпница. Имаш пред себе си високопоставена дама. Закарайте я в камиона, но да не сте си позволили своеволия.
Двама души я хванаха за ръцете и я поведоха към камиона. Така я бяха сграбчили, че краката й едва докосваха земята. Стигнаха машината, отвориха вратата на кабината и я поставиха до униформения шофьор. Възпълничкият офицер се отпусна тежко на седалката до пленницата и тя бе като затисната под килограмите му. Войниците се качиха отново отзад и шофьорът включи на скорост и потегли.
Тесай продължаваше тихичко да плаче, докато офицерът не я изгледа с крайчеца на окото си. Доколкото можеше да се съди по отразената светлина на фаровете, на нея й се стори, че изражението му е по-скоро мило и състрадателно, във всеки случай противоречащо на действията му.
— Къде ме водите? — попита пленницата, опитвайки се да спре сълзите си. — Какво лошо съм направила?
— Имам заповед да ви отведа при полковник Ного, главнокомандващ на военния окръг. Желае да ви разпита какво знаете за дейността на бунтовниците шуфти в района на Гоям — обясни й накратко офицерът, докато камионът се друсаше по неравния път.
Двамата се умълчаха за известно време, сетне офицерът заговори тихо на английски:
— Шофьорът говори само амхарски. Искам да ви кажа, че навремето познавах баща ви, алто Земен. Добър човек беше. Съжалявам за това, което ви се случи тази вечер, но аз съм просто лейтенант и трябва да изпълнявам заповедите на началниците си.
— Разбирам, че нямате избор, лейтенанте. Не ви обвинявам в нищо.
— Името ми е Хамед. Ако мога, ще ви помогна с нещо. В памет на алто Земен.
— Благодаря ви, лейтенант Хамед. В момента от всичко на света най-много са ми нужни приятели.
Докато чакаха хаосът в гробницата да премине, въздухът да се изчисти от задушливия прах, а каменните блокове да се наместят и да престанат да падат, Никълъс се зае с лекарските си задължения и превърза раните, които Роян бе получила при бягането. Разрезът по слепоочието й не беше дълбок, общо взето, драскотина. Нямаше нужда да се шие. Затова той дезинфекцира раната и я залепи с цитопласт. Повече беше пострадало рамото, поело удара на падналия отломък. За да намали големия отток, го намаза с крем против синини.
Неговите контузии не бяха удостоени с такова внимание. Само час след голямото срутване той бе готов отново да влезе в гробницата. Остави Роян и Сапьора да го чакат при кладенеца и се върна на площадката в края на стълбището. Носеше дълга бамбукова пръчка и ръчна лампа, свързана с електрогенератора.
През цялото време Никълъс отваряше очите си на четири и предпазливо опипваше с бамбука тавана на шахтата. Излизайки най-сетне на площадката, първото, което забеляза, бе, че тръстиковата врата към галерията е съборена и буквално смачкана от голям каменен блок. Кутиите за амуниции, включително осемте, в които бяха прибрали статуетките от олтарите, бяха разхвърляни на всички страни, някои се подаваха само наполовина от купищата прах и натрошени камъни. Първата му работа бе да издърпа на една страна пълните. Една по една ги отваряше и всеки път сърцето му радостно подскачаше, щом статуетката се окажеше невредима в дунапреновия си калъф. Беше истинско щастие, че нито една от скъпоценните находки не беше пострадала при срутването. След това се зае с изнасянето им, но пак предпочете да върши всичко сам и осем пъти измина разстоянието до моста и обратно. Оттам грижата за статуетките поемаше Сапьора.
Тръгна отново към гробницата и Роян настоя да го придружи. Той се опитваше надълго и нашироко да й изброи опасностите и неприятностите, които можеха да й се случат, но така и не успя да я разубеди. Когато обаче застана на площадката пред гробницата, тя сама трябваше да признае, че гледката надминаваше въображението й.
— Всичко е унищожено — гледаше тя пред себе си и не искаше да повярва. — Такива прекрасни произведения на изкуството. Не мога да повярвам, че Таита го е сторил нарочно.
— Ами, получи се съвсем случайно, нали разбираш… — изгледа я с насмешка Никълъс. — Лично мен ако ме питаш, целта му е била да ни прати възможно най-скоро по пътя със седемте пилона във вечните ловни полета. И да му отдадем заслуженото: почти успя.
— Трудно ще разчистим цялата тази бъркотия.
— За какво, по дяволите, говориш? — погледна я той разтревожен. — Опазихме статуите невредими, трябва и на това да се радваме. Мисля, че е крайно време да приключим с експедицията и да бягаме, докато можем.
— Да бягаме? Точно сега? Луд ли си? — нахвърли се гневно върху него Роян. — Да не би да си си изгубил ума след преживяния шок?
— Статуетките най-малкото ще покрият разходите ни — убеждаваше я той. — Не само това, но искрено се надявам да остане и по нещичко за нас самите. Дори няма нужда да се караме кой да вземе повече.
— Наистина ли си си наумил да си тръгваме точно когато сме на прага на голямото откритие? — от вълнение започна да вика.
— Но галерията е напълно разрушена… — опита се да представи по-убедителни доводи Никълъс, но тя тропна нервно с крак и повиши още повече тон.
— Галерията — да, но истинската гробница си стои още на мястото. По дяволите, Ники, Таита не би прибягвал до подобни крайни мерки, ако не доближавахме заветната цел. Тъкмо защото се плаши да не го настигнем, той посяга вече и към смъртоносните си стрели. Не можеш ли да разбереш какво точно се случи? Щом старият мошеник толкова се е уплашил, значи вече наближаваме голямата награда на състезанието.
— Роян, моля те, опитай се да разсъждаваш.
— Напротив, ти се опитай! — не щеше и да чуе тя. — Ще трябва да почнеш веднага с разчистването на галерията. Едно е сигурно: входът вече е отворен. Това, което трябва да сторим, е да разчистим камъните. Сигурна съм, че зад тази бъркотия, която Таита ни сервира, лесно ще открием входа към истинската гробница.
- Предыдущая
- 46/85
- Следующая
