Седмият папирус (Том 2) - Смит Уилбур - Страница 42

• Предыдущая
• 42/85
• Следующая

— Какво предлагате тогава? — попита го немецът.

— Най-добре ще е, когато отговори на въпросите ви, да й се случи малък инцидент.

— Направете, както сметнете за добре. Подробностите оставям изцяло на вас, но ви предупреждавам, че ако смятате наистина да се отървете от жената, гледайте да го сторите както трябва. Омръзнало ми е от аматьори.

Последното се отнасяше за Нахут Гудаби, който сведе глава пред погледа му и се изчерви от яд.

Прекараха почти два дни пред олтара на Озирис в дългата галерия. Едва ли някога през историята на Египет друг богомолец бе разучавал тъй ревностно надписите по стените на светилищата, както това правеха Никълъс и Роян. В нишата на малкия параклис не остана нито един неразчетен и необсъден йероглиф.

Започнаха да се редуват да рецитират на глас откъсите от стелата в гробницата на Танус. За целта Роян ги беше преписала дословно в тетрадката си и ги повтаряше толкова често, че накрая и двамата ги научиха наизуст. Докато единият повтаряше думите, другият се опитваше да съсредоточи цялото си внимание върху надписите по стените в търсене на някаква връзка.

— Любовта ми е като съд със студена вода насред пустинята. Любовта ми е като знаме, развяло се на вятъра. Любовта ми е като първия рев на новороденото… — четеше Никълъс.

Роян беше клекнала пред олтара и сега вдигна глава, за да му се усмихне.

— От време на време Таита си позволява и лирически отклонения, а? Голям романтик, няма що.

— Концентрирай се, ако обичаш. — На самия Никълъс никак не му беше до лирически отклонения. — Не му е сега времето да обсъждаме древноегипетската поезия. Захванали сме се със сериозни дела.

— Варварин! — нарече го Роян и му обърна гръб. Погледът й отново зашари по стените на нишата.

— Опитай пак това тук — накара я Никълъс и прочете на глас: — Лежим насред долината на хилядите връзки: дете към майка, мъж към жена, приятел към приятел, учител към ученик, гениталии към гениталии.

— Вече трети път тази сутрин се насочваш все към този откъс. Интересно с какво толкова те привлича. — Този път дори не го погледна, но по врата й плъзна червенина.

— Съжалявам. Рекох си, че ще ти се стори също тъй романтичен, както предишния. Да опитаме тогава със следния: Страдах и обичах. Устоях на вятъра и на бурята. Стрелата прониза плътта ми, но не ме нарани. Отбягнах лъжливата пътека пред мен. Поех по скритата стълба, водеща към света на боговете.

Роян се отмести назад и погледът й зашари из дългата галерия.

— Може би в това има известен смисъл: Лъжливата пътека, която стоеше пред мен. Скритата стълба?

— Имам чувството, че се хващаме за случайни сламки. Като гладни пъстърви, които чакат какво ще им хвърлят за храна.

Тя се изправи и отмести кичур от челото си.

— О, Ники, започвам да се отчайвам. Та ние дори не знаем откъде да започнем.

— Кураж, момиче — направи се на весел той, макар че беше по-скоро обратното. — Както твоят приятел ни посъветва, започваме отново отначало. Нека опитам с това тук. — Притисна ръка до сърцето си като актьор от викторианската епоха и започна да рецитира: — Лешоядът се издига на мощните си криле и поздравява слънцето…

Роян се засмя тихичко на клоунските му номера, но скоро погледът й се отмести от лицето му и попадна върху едно от изображенията на стената. Изведнъж нещо й хрумна.

— Лешоядът! — промълви тя едва-едва и посочи с пръст зад гърба на Никълъс.

Той се извъртя и проследи показалеца й.

На стената наистина стоеше лешояд. Птицата бе нарисувана великолепно. Кръвожадните й очи сякаш хвърляха искри, жълтият клюн още малко и злокобно щеше да изтрака. Крилете му бяха широко разперени, всяко едно от пъстрите му като скъпоценни камъни пера изпъкваше на фона на останалите. Птицата беше на височина колкото средно висок мъж, но крилете й покриваха половината стена. Двамата се взряха в стенописа, но погледът на Роян се плъзна нагоре по стената. Докосна Никълъс по рамото и му показа новото си откритие.

— Слънцето! — прошепна тя.

Златният слънчев диск на Ра беше изрисуван в най-високата точка от таванския свод. Сякаш наистина излъчваше топлина и искаше да сгрее мрачните кътчета на галерията. Лъчите му се простираха във всички посоки, един от тях дори прескачаше ъгъла със стената и се докосваше до нарисувания лешояд, все едно искаше по-ярко да го освети.

— Лешоядът се издига да поздрави слънцето — повтори Роян. — Да не би Таита да го е казал буквално?

Никълъс се приближи до фреската и я огледа внимателно. Дори прокара пръсти по крилете, корема и заострените му, изкривени нокти. Под боята мазилката беше съвсем гладка. Никъде не се усещаше издатина или вдлъбнатина.

— Главата, Ники. Погледни главата на лешояда!

Роян даже скочи да пипне сама главата на птицата, но пръстите й така не успяха да я стигнат. Засегната от ниския си ръст, тя се сопна на сътрудника си:

— Ти опитай, виж се колко по-висок си от мен.

Едва сега той забеляза тънката сянка от едната страна на птичата глава, срещуположната на тази, откъдето идваше светлината. Вдигна ръка и установи, че наистина изображението става релефно и че черепът на лешояда леко изпъква над повърхността. Прокара пръсти по главата и установи, че и клюнът леко стърчи.

— Можеш ли да напипаш цепнатина в мазилката? — попита тя.

Никълъс поклати глава.

— Не, всичко е гладко. Изглежда е част от стената.

— Лешоядът се издига да поздрави слънцето — настояваше младата жена. — Нищо ли не усещаш да поддава? Опитай се да натиснеш главата нагоре, към слънцето.

Никълъс подложи длан под изпъкналата глава и се опита да я помръдне, но напразно.

— Нищо не става! — измърмори недоволно.

— Все пак гробницата е строена преди четири хиляди години — нервничеше Роян. Ако и сега не успееха, разочарованието щеше да е пълно. — По дяволите, Ники, ако има някакъв механизъм, нормално е някъде да поддаде. Опитай по-силно! По-силно!

Никълъс се долепи плътно до стената, за да застане точно под главата, и напъна повторно, този път с две ръце. Но колкото и да натискаше, не постигна нищо съществено, освен че започна да се уморява. Жилите на врата му се бяха изопнали като струни, лицето му потъмня от придошлата кръв и отдалеч изглеждаше, все едно някой смъртно го е разгневил.

— По-силно! — продължаваше да го умолява Роян, но след малко той се отказа и прибра ръцете си да почиват.

— Не — от усилието гласът му бе станал дрезгав и груб. — Това си е солиден камък, не може да помръдне.

— Повдигни ме. Искам да видя.

— С най-голямо удоволствие. Само ще прощаваш, че трябва да те хвана със сластните си ръце.

Пристъпи зад нея, обхвана с две ръце кръста й и я вдигна достатъчно високо, за да може и тя да пипне птичата глава.

Роян прокара бързо пръсти по издатината и победоносно извика:

— Ники! Успял си да раздвижиш нещо. Мазилката около главата се е пропукала. Усещам го. Вдигни ме още малко!

Той изпъхтя от голямото напрежение, но успя да я вдигне с още две педи.

— Да, съвсем определено! — зарадва се тя. — Нещо се е размърдало. От горната страна на черепа също се е образувала пролука. Погледни сам!

Никълъс излезе в преддверието да вземе една от празните кутии за амуниции и я постави пред стенописа. Стъпил на нея, се оказа очи в очи с гигантската птица.

Изражението му мигом се промени. Бръкна в джоба на панталоните си и извади сгъваемото си ножче. Отвори го и започна да рови с острието около контурите на главата. Веднага от стената се посипаха натрошена мазилка и люспи изсъхнала боя.

— Изглежда, че наистина главата стои отделно от останалата част — призна най-накрая той.

— Погледни над нея. Стената, около слънчевия лъч. Не забелязваш ли вертикалната линия в мазилката?

— Знаеш ли, че имаш право? — сега и Никълъс я видя. — Но ако се опитам да я разширя, може да повредя целия стенопис. Нямаш ли нещо против?

Тя се замисли, но само за секунда.

• Предыдущая
• 42/85
• Следующая