Седмият папирус (Том 2) - Смит Уилбур - Страница 39

• Предыдущая
• 39/85
• Следующая

Той застана зад Хансит, който тъкмо прибираше демоничната глава на Сет, изваяна от абаносово дърво и покрита с пласт черна смола. След като реши, че монахът си върши работата както трябва, се върна при Роян. Тя се беше захванала с разчитането на надписите над празния саркофаг.

— Добре, съгласен съм с теб. Права си, че наистина никъде не се откриват текстове от Книгата на мъртвите. И че това изглежда странно. Но какво ни остава, освен да се примирим с факта, че не всички мистерии могат да бъдат разгадани от ограничените умове?

— Ники, тук има още нещо. Не сме открили всичко. Вътрешният ми глас постоянно ми го повтаря. Нещо сме пропуснали.

— И кой съм аз, трезвомислещият мъж, да се съмнявам в правдоподобността на женските ти инстинкти?

— Не се прави на важен — сопна му се тя. — Колко време ми оставяш да прегледам надписите от стелата?

— Най-много една-две седмици. Вече е време да си уредя среща с Джени. Когато дойде да ни вземе, трябва да го чакаме на пистата при Розейрес. Не можем да си позволим да закъснеем.

— Божичко, мислех, че въпросът между двама ви е отдавна уреден. Как смяташ да се свържеш с Джени оттук?

— Ами много просто. В Дебра Мариям има поща с обществен телефон. Тесай може да се движи свободно из цял Гоям. Ще я пратим до платото с няколко монаси за компания и тя ще позвъни на Джефри Тенънт в посолството в Адис Абеба. Той ще препрати съобщението ми на Джени.

— А Тесай дали ще е съгласна?

Никълъс кимна.

— Вече се разбрахме да тръгне за Дебра Мариям утре сутринта. По-добре Джени да е предупреден от по-рано, за да се подготви за полета. Срещата ни на пистата трябва да бъде в удобен и за двете страни час. Би било доста глупаво и опасно да се чакаме едни други на полето в Судан.

— На първи април при изгрев-слънце — предаде посланието на Тесай Никълъс. — Кажи на Джени да е на уреченото място в деня на шегата! Така по-лесно ще запомни.

Тя пое нагоре по пътеката, придружена от неколцина монаси, и Роян тихичко попита Мек Нимур:

— Не се ли боиш, че може нещо да й се случи? Все пак сама жена на път.

— Тя е много оправна, а пък и в цял Гоям я познават и харесват. В размирна страна като тази, Тесай може да се смята в по-голяма безопасност от всеки друг — говореше Мек, но нито за миг не откъсваше поглед от изгубващата се в далечината фигура на Тесай. Както винаги любимата му бе облечена в широка шама и вълнени потури. — Бих искал да съм с нея, но… — нямаше смисъл да обяснява.

Изведнъж младата жена възкликна:

— Забравих да й кажа нещо.

Хукна нагоре по пътеката, викайки приятелката си по име. Никълъс я наблюдаваше и я слушаше как крещи.

Тесай се обърна и изчака Роян да я настигне. Двете жени седнаха да си говорят нещо и той изгуби интерес към тях. Започна да оглежда далечните склонове на долината. Сърцето му се сви при вида на буреносните облаци, които се скупчваха все по-гъсти и по-гъсти около върховете на планините. За броени дни небето коренно се беше променило. Дъждовете можеха да се очакват всеки момент. Чудеше се дали си е направил правилно сметката и дали бентът нямаше да бъде отнесен по-рано от предвиденото. В мига, в който водите на Дандера започнеха да прииждат, всички трябваше светкавично да се изнасят от пролома.

Погледна отново към пътеката, колкото да види как Роян подава някакъв малък предмет на Тесай. Негърката кимна и го пъхна в джоба на потурите си. Най-накрая двете се прегърнаха и Тесай продължи нагоре. Роян остана за известно време на пътеката, изчаквайки близкият завой да я скрие от погледа й. След това бавно се върна при Никълъс.

— И какво толкова важно имаше да й кажеш? — полюбопитства Никълъс, но тя тайнствено му се усмихна.

— Момичешки истории, не ти влиза в работата. Има неща, за които вие, мъжете, не сте длъжни да знаете. — Но понеже той продължаваше да я гледа в очакване, тя отстъпи. — Тесай ще помоли Джефри Тенънт да се обади на мама, колкото да й каже, че съм добре. Предполагам, че вече се тревожи.

Върнаха се при пролома и слязоха по бамбуковата стълба до лагера си. Докато вървяха, англичанинът си мислеше какъв късмет, че Роян е имала номера на майка си предварително записан на листче и как изобщо й бе хрумнало толкова внезапно, че майка й ще се тревожи за нея.

„Чудя се какво ли точно е намислила — размишляваше той. — Ще се опитам да изкопча нещо от Тесай, когато се върне.“

Роян би предпочела да остане в гробницата, та да може да проверява надписите всеки път, щом й дойдеше някоя идея, но Никълъс изрично бе настоял да спят на открито. В крайна сметка се бяха настанили на дъното на пролома, почти до входа на шахтата.

— Застоялият въздух в гробницата вреди на здравето. В подобни затворени помещения лесно можеш да хванеш пещерна болест. Казват, че тъкмо тя е убила мнозина от сътрудниците на Хауърд Картър при изследването на гробницата на Тутанкамон.

— Бацилите на пещерната болест се крият в изпражненията на прилепите — възрази му Роян. — А в гробницата на Мамос прилепи няма. Таита се е постарал да я запечата, както трябва.

— Ще ми доставиш голямо удоволствие, ако не се погребеш за цели седмици под земята. Искам да прекарваш поне няколко часа в денонощието на чист въздух — не отстъпи той.

Тя вдигна рамене.

— Щом така желаеш, но го правя единствено заради теб.

Слязоха от стълбата. Тя удостои с безразличен поглед новото си жилище и побърза да се вмъкне в дупката зад малкия яз.

Площадката в горния край на стълбището, точно пред мазилката на входа, бе превърната в работно помещение. Хансит бе сковал голяма дъсчена маса и Роян я използваше за бюро. За по-удобно бе разхвърляла по нея снимките, чертежите и справочниците, които ползваше в разгадаването на надписите. Сапьора се бе погрижил да изправи една от лампите точно над писалището, а до една от стените на площадката бяха подпрели осемте метални кутии, съдържащи статуетките. Никълъс държеше всички находки да се съхраняват близо до работната им площадка. За целта и хората на Мек продължаваха да пазят пред кладенеца в шахтата.

Докато Никълъс се занимаваше със снимките на надписите и стенописите в дългата галерия и празната погребална камера, тя прекарваше работното си време над масата в преддверието, където с часове преглеждаше записките си, изписваше лист след лист с нови бележки и пренасяше изчисленията си в съответните тетрадки. От време на време скачаше от бюрото и се прехвърляше отвъд тръстиковата преграда, за да провери на място този или онзи текст.

Всеки път, когато любимата му се появеше, Никълъс изоставяше работата си и с нескрита нежност следеше всяко нейно движение. Тя беше до такава степен погълната от мислите си, че не обръщаше внимание на нищо и никого в просторната гробница. Досега той никога не я бе виждал в подобно състояние и дълбоко в душата си й завиждаше за способността да се концентрира.

Изчакваше я да прекара последните петнадесет часа в трескава работа, излизаше в преддверието, грабваше я от мястото й и без да обръща внимание на шумните й протести, я изкарваше почти насила от тунела, където ги чакаше топлата вечеря. Щом се нахранеха, я завеждаше до колибата с леглото й и я караше да почива.

— Време е за сън — нареждаше всяка вечер, все едно тя беше малко дете.

Последния път се събуди от тихите й стъпки, докато Роян се опитваше незабелязано да се измъкне от лагера и отново да потъне в дупката зад вира със змиорките. Никълъс погледна часовника си и изсумтя недоволно. Оказа се, че са спали не повече от три часа и половина. Обръсна се на бърза ръка, изяде препечена филийка неквасен хляб и изпи чаша чай, преди да се впусне по следите на Роян.

Завари я в галерията, застанала пред празната ниша, където преди няколко дни беше бог Озирис. Толкова бе умислена, че дори не го усети да приближава. Когато я докосна по рамото, се стресна и подскочи.

— Изплаши ме — скара му се тя.

• Предыдущая
• 39/85
• Следующая