Седмият папирус (Том 2) - Смит Уилбур - Страница 30

• Предыдущая
• 30/85
• Следующая

Сапьора грабна един от габионите насреща си и навлезе в коритото на реката откъм запречената страна. Нивото на реката беше спаднало до две-три педи. Но трябваше да се бърза.

Щом тракторът се озова под равнището на бента, двамата мъже бяха като поръсени със студен душ от струйките, минаващи между камъните в габионите. Сапьора приближи машината до дървената стена и затисна мрежата с камъните плътно зад нея. Даде заден ход и се изкачи на брега, колкото да подхване следващия товар. По този начин лека-полека изгради втори вал зад дървения сандвич, издигна цял насип от камъни и успя да укрепи бента в средата поне толкова, колкото в двата края.

Никълъс скочи на земята и го остави сам да продължава укрепителните работи. Хукна с все сили нагоре по течението и скоро се озова в началото на изкуствено прокопания канал. Повечето от работниците вече го чакаха на място, дори Роян и Тесай се бяха присъединили към тях и се вълнуваха не по-малко от останалите.

Никълъс успя да си проправи път до Роян и тя радостно го грабна за ръката.

— Стана, Ники. Бентът удържа.

Пред очите им нивото на реката се издигаше и водата застрашаваше да прелее над яза. Под бурните възгласи на мъжете, които подканваха реката да бърза, струите й внезапно заляха началото на канала.

Петдесет души скочиха като един и започнаха да копаят земята с кирките си. Облаци от прах ги покриха до главите, докато те бързаха да проправят път за Нейно Височество Дандера. Останалите нито за миг не преставаха с окуражителните си подмятания и веселите песни, които сякаш изригнаха, щом първият тънък ръкав се отдели от течението на реката и пое към дерето. Подобно на змия водата се заизвива между буците изровена пръст, а мъжете с кирките се затичаха да се наредят в шпалир от двете страни на канала. Всеки път, щом на пътя й застанеше препятствие, се намираше кой да го премахне с един-два маха на кирката си и да я пропусне нататък.

Най-накрая тънкият ръкав достигна края на изкопа и свободно пое надолу към гората. Скоро струята се превърна в бара. Барата в ручей, ручеят — в пенлив поток. Но с нови сили водата разшири отвора на канала и се втурна към новото легло на реката.

Мъжете, които чакаха в дъното на канала, извикаха от уплаха при това внезапно прииждане на неспокойната Дандера и панически се заизкачваха по склоновете. Неколцина обаче не успяха да се измъкнат навреме и с викове се оставиха на течението да ги понесе надолу по баира. Трябваше другарите им да ги настигнат и да им хвърлят въжета, с които да ги издърпат на твърда земя.

Скоро реката се хвърли с рев в изкопания канал и с носталгия пое по старото си корито в дола. Сякаш времето се беше върнало с няколко хиляди години назад. В продължение на цял час хората стояха по новите брегове на Дандера и мълчаливо наблюдаваха чудото, което се извършваше пред очите им. Човек винаги е бил привличан от гледката на вълните и никой от присъстващите не правеше изключение от правилото. Лека-полека зяпачите се отдръпваха назад, за да освободят повече място за надигащата се река, която поглъщаше земята под краката им.

Най-накрая Никълъс се отърси от мечтите си и отиде при Сапьора, който продължаваше да укрепява бента. От долната страна на яза вече бе построил същински редут, широк четири габиона в основата си и един — в горния си край. Ако не друго, то поне за известно време бентът щеше да устои на течението, а гъсто наредените камъни в мрежите запушваха пролуките около дървената стена. Щом реката бе поела по канала към дола, напрежението върху яза осезаемо бе намаляло.

— Мислиш ли, че ще издържи? — изгледа с известно подозрения конструкцията Роян.

— Поне докато започнат дъждовете, мисля, че няма за какво да се тревожим — изтегли я надалеч Никълъс. — Няма какво повече да си губим времето тук. Трябва да слизаме към вира на Таита и да се залавяме за работа.

Следваха бреговете на реката, която сами бяха създали, и не след дълго се оказаха в средата на големия дол. Някъде трябваше да се катерят нагоре между храстите, защото реката бе погълнала части от пътеката. Най-накрая се озоваха в точката, където трябваше да се влива тайнственият поток, извиращ от дупката в скалите — над вира с пеперудите, над който бяха стояли с Тамре. И Никълъс, и Роян се заковаха на място. Размениха само погледи, за да си кажат очевидното — потокът беше пресъхнал.

Свърнаха встрани и изследваха празното корито на потока, докато не изкачиха и последния баир и не се оказаха на ръба, под който се бе намирал вирът с пеперудите. Дупката в скалата все така се криеше зад гъстата папрат, но от нея не излизаше нищо — все едно каменният великан бе изгубил окото си и сега кухината му зееше празна.

— Потокът е пресъхнал! — най-сетне прошепна Роян. — Бентът е спрял притока на вода. Най-после имаме доказателство, че водата е идвала откъм реката и е минавала през шахтата при дъното. Щом отклонихме реката и потокът пресъхна. — Очите й искряха от вълнение. — Да тръгваме. Няма какво повече да стоим тук. Време е да погледнем вира на Таита.

Никълъс бе първият, слязъл до дъното на почти пресушения вир. Този път си беше донесъл удобна седалка, а въжето му се държеше на няколко макари, с които слизането му не представляваше никакъв проблем. Щом седалката му увисна зад каменната козирка над пролома, се залюля неочаквано и при удара в скалата палецът му остана прищипан между дървената рамка на седалката и камъка. Той извика от болка, но успя да освободи контузения си пръст. Откри, че кожата над кокалчето се е смъкнала и че едри капки кръв падат върху краката му. Колкото и да го болеше обаче, каза си, че раната не е сериозна, и я засмука, колкото да я изчисти от мръсотията. Кръвта престана да тече, но пък и той нямаше време повече да се занимава с раната си.

Озова се под козирката и пред очите му се разтвори тъмната и донякъде зловеща паст на скалистия пролом. Погледът му веднага бе привлечен от надписа на скалата между двете вертикални линии от ниши. Понеже вече знаеше какво да очаква, не му беше трудно да разпознае поизтрития силует на ранения ястреб. Това му даде допълнителна увереност. Откакто преди месец двамата с Роян бяха избягали от долината, често го бе спохождало чувството, че кръгът върху скалата само му се е привидял, че картушът на Таита е бил просто плод на въображението му и че когато се върнат на същото място, повърхността на скалата ще се окаже гладка и недокосната от човешка ръка. Но ето че ястребът си беше там и му обещаваше още по-интересни разкрития.

Никълъс се наведе да погледне под краката си и забеляза, че големият водопад над вира е заприличал на най-обикновен градски улук. По лъскавата, черна скала продължаваше да тече вода — вероятно промъкнала се през пролуките в бента или пък останала във вировете и тинестите брегове нагоре по течението.

Нивото на самия вир бе спаднало драстично. Никълъс лесно се ориентираше по тъмните линии докъде е стигала водата предния път. Оказваше се, че поне петнадесет метра от височината на скалата, които преди са се намирали под равнището на водата, сега стоят на открито. Още осем двойки ниши се бяха показали и нямаше нужда отново да ги брои с плуване.

И все пак вода имаше. Понеже дъното на пресъхналата река не беше равно и водопадът бе издълбал с времето нещо като басейн в камъка, в самия център на вира бе останало известно количество мътна речна вода, наобиколена от тънка ивица суша. Никълъс стъпи на скалата и се освободи от седалката. Усещането, че стъпва свободно там, където предния път едва не се беше удавил, му се стори доста странно.

Вдигна глава нагоре да види докъде стигат слънчевите лъчи. Струваше му се, че се намира на дъното на минна шахта — ръцете му неволно настръхнаха, а стомахът му се сви в тревожно очакване. Той дръпна въжето, за да даде знак на помощниците му да издърпат обратно седалката, и пристъпи по хлъзгавия скален ръб по посока на нишите. Големите черни дупки отдалеч изпъкваха на сравнително светлата сивкава повърхност.

• Предыдущая
• 30/85
• Следующая