Седмият папирус (Том 2) - Смит Уилбур - Страница 27

• Предыдущая
• 27/85
• Следующая

— Двадесет долара премия за отбора, който напълни най-много мрежи за целия ден! — подвикна на работниците Никълъс.

Те му отвърнаха с радостни възгласи и удвоиха усилията си. Но колкото и да се стараеха, не можеха да устоят на убийственото темпо, което им налагаше Сапьора със своя дизелов звяр. Той си разбираше от работата: всеки път, когато нагазеше в плиткото, предварително знаеше къде точно да изсипе товара си, за да нагласи габиона до предишния. Така лека-полека основите на бъдещия бент заемаха място насред течението и купищата камъни се подпираха едни други в борбата с водната стихия.

В началото отстрани не изглеждаше да се постига особен напредък. И все пак под повърхността се беше издигнал могъщ каменен риф, който караше реката да се задавя в гняв и омраза. Колкото повече неприятности й сервираше Сапьора, толкова по-възмутено надигаше и тя глас и накрая цялата долина започна да тътне от мощния й рев.

Но скоро каменната барикада подаде глава над повърхността и речното корито бе стеснено наполовина. Дандера обаче скоро измисли по-хитър начин да се съпротивлява: бързеите и водовъртежите изчезваха, цялото течение се съсредоточаваше в единия край на коритото, където плътните зелени води почти незабележимо надигаха нивото си и пълзяха нагоре по скалистия бряг. В същото време реката постоянно опипваше строящия се бент и търсеше слабите му места, където да приложи цялата си сила. Колкото повече се надигаше нивото й, толкова повече се забавяше и работата на строителите.

Даниъл се бореше с течението, а няколко отбора се бяха захванали да секат дърветата в крайбрежните гори. Никълъс потрепваше всеки път, когато отсеченото дърво се накланяше към земята и дървесината жално изскърцваше като плачещо човешко същество. В крайна сметка на много от дърветата им бяха нужни стотина години, за да придобият сегашния си вид, и като защитник на природата той дълбоко скърбеше за тяхното унищожение.

— Ти какво предпочиташ: проклетия бент или хубавите дръвчета? — беше му се троснал приятелят му, когато той го укори за извършените поражения. Тогава си беше замълчал и се бе обърнал на другата страна.

Безспирната работа изсмукваше и последните им сили. Нервите им също се опъваха до крайност и в разговорите често прехвърчаха войнствени искрици. Между работниците на няколко пъти се бяха разигравали жестоки побоища и с риск за собствения си живот Никълъс трябваше да се навира между развъртелите се кирки, за да предотврати някое кръвопролитие.

Постепенно бентът се издължаваше навътре в реката и скоро коритото й беше стеснено наполовина. Идваше времето, когато строителите трябваше да съсредоточат усилията си към другия бряг. Всички трябваше да се впрегнат, за да се построи нов, по-широк път от мястото на бента до брода пет километра нагоре по течението на Дандера. Бяха вързали подобно на ферибот трактора за здрави въжета, опъвани от повече от сто души, и с цялата мощ на двигателя му Сапьора успя да го изведе през водата при отсрещните скали.

Предстоеше по-трудното — да разчистят път покрай гъстия храсталак, за да излязат отново срещу наполовина издигнатите основи. За целта трябваше да се секат дървета, да се изкореняват пъновете им и да се преместват десетки и стотици по-големи и по-малки камъни, които запречваха пътя на машината. Щом най-после Сапьора изведе своята жълта чудесия при водопада, бригадите отново се запретнаха да къртят камъни и да пълнят мрежи.

Всеки ден двата края на яза се доближаваха с по няколко метра, но това беше свързано с все по-високото покачване нивото на реката. Водите ставаха все по-буйни и коварни и допълнително затрудняваха работата.

Междувременно на двеста метра нагоре по течението от бента отборите на Соколите и Скорпионите се бяха захванали с друга дейност. На тях беше възложена задачата да сглобят дървената ограда, заради която бяха изсекли половината гора край реката. Дървените трупи навързаха перпендикулярно един на друг и образуваха хоризонтална решетка, върху която слагаха лист изкуствена материя, която да задържа водата. Върху листа се поставяше втора дървена решетка, сякаш целта бе да се приготви огромен сандвич. Целият сандвич опасваха с дебели и здрави въжета, които да пречат на двете плоскости да се разместват. Най-сетне за единия край на двойната дървена решетка навързаха тежки камъни, служещи за баласт.

Даниъл Уеб така разположи баласта, че големият дървен сал да се наклони на една страна. Почти вертикална, дървената ограда щеше да плува по водата, стържейки дъното с долния си край. Размерите на сала бяха точно колкото разстоянието между двете подпори, издигнати в краищата на каменните бентове. Докато работниците сглобяваха дървената ограда, Сапьора натрупа голямо количество габиони по двата бряга на реката.

Други три отбора — на Слоновете, Биволите и Носорозите, в които бяха събрани най-силните мъже в строителната бригада, работеха усилено в горния край на дола. Задачата им беше да изкопаят широк и дълбок канал, който да отведе реката надолу към гората.

— Твоят голям инженер Таита не се е сетил за тази малка хитринка — дразнеше Сапьора Роян. — Сега ни трябва да повдигнем нивото на реката само на някакви си два метра, за да я пренасочим към дола, докато без канала щяха да са ни нужни цели шест.

— Може би просто нивото на реката е било различно преди четири хиляди години — опита се да защити древния египтянин тя. Щеше да се чувства гузна, ако позволеше на някого да накърни честта му на голям строител. — А кой ти казва, че и той не е построил канал? След толкова много години, напълно е възможно всякакви следи да са се изтрили.

— Хич не ми ги разправяй тия — държеше на своето той. — Човек като него просто не би се сетил и това е. — И с голямо задоволство добави: — Изобщо, резултатът между мен и господин Таита е едно на нула.

Роян вътрешно се усмихна. Стори й се забавно как дори прагматично мислещият Даниъл, който със сигурност нехаеше за древноегипетската цивилизация, възприемаше постигнатото от Таита като лично предизвикателство. Личеше си, че и той се е хванал на играта.

Колкото да увещаваше, да заплашваше или да обещаваше възнаграждения в Отвъдното, Никълъс така и не успя да убеди монасите, че и в неделя може да се работи. Щом дойдеше събота вечер, всички приключваха работа един час по-рано и се понасяха надолу по пътеката по посока на манастира си, за да стигнат навреме за светото причастие на другия ден. Той ги изпращаше с недоволно мърморене и кисели гримаси, но вътрешно сам благодареше за открилата му се възможност да починат. Всички бяха съсипани от работата, а със заминаването на монасите нямаше кой да буди лагера с песни и молитви в четири сутринта.

Всяка събота вечер оставащите при бента твърдо се заричаха на другия ден да спят до късно, но по навик Никълъс се събуждаше в непривични за нормалния европеец часове. И този път не го сдържаше в леглото, затова скочи да се изкъпе в реката. Щом се върна в лагера, завари Роян напълно облечена, свежа и бодра в очакване на утрото.

— Искаш ли кафе? — надигна канчето от огъня и му наля пълна чаша. — Спах ужасно лошо тази нощ — оплака се тя. — Присънваха ми се най-невероятни неща. По едно време се озовах в гробницата на Мамос, която се оказа същински лабиринт, и скоро се изгубих. Търсех погребалната камера, отварях всякакви врати, но където и да влезех, вече някой ме беше изпреварил. В едно от помещенията работеше Дураид, който надигна глава и ми рече: „Запомни протокола за четирите бика. Започни от начало.“ Беше толкова реален, че ми се искаше да отида при него. Вратата обаче се затвори под носа ми и си рекох, че повече никога няма да се срещнем — очите й се изпълниха със сълзи, които заблестяха на светлината на лагерния огън.

Никълъс се опита да я разсее и да насочи мислите й към други неща.

— Кои бяха в останалите помещения?

• Предыдущая
• 27/85
• Следующая