Речният бог (Книга първа) - Смит Уилбур - Страница 21

• Предыдущая
• 21/80
• Следующая

Вече бях имал случай да го опозная добре, защото ми е бил пациент, но бях забравил колко е нисък — така де, нисък за един бог. Не стигаше дори до рамото ми. Двойната корона му придаваше далеч по-представителен вид. Беше прибрал ръце пред гърдите си, както го изискваше ритуалът, и с тях държеше жезъла и камшика — символи както на царската му власт, така и на божествената му природа. Както и преди, забелязах, че ръцете му са гладки и неокосмени — почти женски, а и краката му са тънки. Носеше пръстени върху всички пръсти на ръцете и краката; над лактите си беше окачил амулети, а на китките си носеше гривни. Масивната плочка от червено злато върху гърдите му бе инкрустирана с разноцветен фаянс, изобразяващ бога Тот с перото на истината. Това украшение беше същински шедьовър на златарството и в продължение на почти петстотин години най-малко седемдесет фараони са го носили.

Под двойната си корона фараонът беше напудрен в бяло и лицето му изглеждаше като на мъртвец. Очите му бяха очертани в гарваново черно, а на устните му имаше пурпурно червило. Под дебелия пласт грим лицето му издаваше раздразнение, а тънките му устни се присвиваха от досада. Очите му нервно шаваха във всички посоки — както можеше и да се очаква, ако се замисли човек.

Основите под краката на великата египетска династия се разклащаха все повече и повече, царството беше разцепено и разтърсвано от беди и нещастия. Дори и боговете си имат своите тревоги. Някога владенията на фараона се разпростираха от морето — при седемте ръкава на делтата, чак до Асуан и първия праг на Нил на юг; това беше най-могъщата империя на света. Но сегашният владетел и неговите предшественици бяха оставили властта да им се изплъзне и сега по границите гъмжеше от врагове, които като хиените, чакалите и лешоядите вдигаха врява до небесата в очакване да се нахвърлят върху трупа на нашия Египет.

На юг се събираха черните орди на Африка, на север, покрай брега на голямото море — пиратските морски народи, а надолу по течението на Нил — легионите на самозвания фараон. На запад дебнеха коварните бедуини и хитрите либийци, докато от изток изглеждаше, че с всеки нов ден прииждат нови пълчища неприятели, чиито имена хвърляха в ужас един народ, който след толкова много поражения все по-малко вярваше в силите си. Асирийци и миди, касити, урарти и хети непрекъснато ни заплашваха.

Каква полза можехме да извлечем ние от достиженията на древната си цивилизация, ако тя не бе способна да се противопостави на опасностите? Как да се съпротивляваме на дивата сила на варварите, на жестокостта им, на неутолимата им жажда да грабят и плячкосват? Сигурен бях, че този фараон не е с нищо по-способен от своите предшественици и не би могъл да върне на народа си изгубената слава. Та той не можеше дори да си осигури наследник.

Липсата на наследник за египетското царство като че ли го тревожеше повече от загубата на самото царство. Досега вече си беше взел двадесет жени, но те го бяха дарили с дъщери, с цяла сюрия добродетелни дъщери. Фараонът обаче за нищо на света не искаше да се примири с мисълта, че причината е у него. Беше се консултирал с всички по-известни лекари в Горен Египет, беше посетил всеки оракул и всеки по-важен храм.

Знаех всичко това, защото бях един от лечителите, които той повика при себе си. Признавам си, че изпитвах истински трепет при мисълта, че предписвам рецепта на един бог, и доста се замислих защо му е точно на него да се консултира с простосмъртен по толкова деликатен въпрос. Както и да е, препоръчах му да яде тестиси на бик, изпържени в мед, да открие най-красивата девица в Египет и да я отведе в брачното си ложе, преди да е изминала година от първото разцъфтяване на луната й.

Нямах кой знае каква вяра на тези си съвети, но пък тестисите от бик, ако се приготвят по рецептата ми, са доста приятни на вкус. От друга страна, в търсене на най-красивата девица в страната фараонът хубавичко щеше да се позабавлява. Реално погледнато, с колкото повече млади момичета легнеше, толкова повече се увеличаваха шансовете от някоя от тях да се пръкне мъжка рожба.

Ако не друго, то поне се утешавах с това, че рецептата ми не подлага владетеля ни на кой знае какви несгоди, каквито често му се случваше да търпи заради фантазиите на моите събратя и най-вече заради онези проклети шарлатани от храма на Озирис, които при това имат наглостта да се наричат доктори, и измислените им лекарства. Дори и с нищо да не помогнеха, препоръките ми поне нямаше да му навредят. Или така поне си мислех. Само ако знаех до какви последици щяха да доведат моите препоръки… Бих предпочел по-скоро да съм на мястото на нещастния Тод, отколкото да знам, че именно моята уста е дала този необмислен съвет на владетеля.

Когато научих, че фараонът е взел думите ми насериозно и е наредил на всички номарси и управители да обиколят страната за бикове със сочни тестиси и момичета, които да отговарят на изискванията ми за майка на първородния му син, това по-скоро ме развесели и погъделичка самочувствието ми. Информаторите ми в двора на фараона ми съобщиха, че вече имало стотици кандидатки за титлата „най-красива девица на Египет“, но той ги бил отхвърлил всичките.

Владетелят бързо мина покрай мен и се изгуби във вътрешността на храма — за голямо съжаление на свещенослужителите и най-вече на раболепния главен жрец, който все не можеше да си намери място от вълнение. Великият владетел със свитата си вървеше малко след него, а отзад се блъскаха по-нискостоящите, които си търсеха място, за да наблюдават представлението. Пространството вътре в самия храм беше твърде ограничено. Само най-важните персони или онези с достатъчно високо потекло бяха допускани от жреците във вътрешния двор, разбира се, заедно с някои не толкова известни, но достатъчно богати, за да си платят. Останалите трябваше да гледат през широкоразтворените врати към външния двор. Мнозинството обаче щяха да останат излъгани в надеждите си, задоволявайки се само с преразказ на видяното от други. Дори аз с доста големи мъки си пробих път през огромната човешка маса, а и сигурно въобще не бих успял, ако Танус не беше забелязал затрудненото ми положение и не беше пратил двама от войниците си да ми помогнат да се добера до загражденията за актьорите.

Преди да започне представлението, бяхме принудени да изслушаме доста надути речи — първо от местните владетели, а после и лично от моя господар. Докато слушаха тези празнодумщини, имах възможност лично да се уверя, че всичко е наред преди вдигането на завесите. Обикалях от палатка в палатка, за да проверявам костюмите и грима на всеки от актьорите и да се боря с притесненията и страха от сцената, които ги обземаха в последния момент.

Нещастният Тод ужасно се плашеше при мисълта, че играта му няма да се хареса на господаря Интеф. Успях да го убедя, че просто няма как да го разочарова, след което му дадох от червения шепен, за да убия болката, която щеше да изпита.

Щом стигнах до палатката на Расфер, заварих го да пие вино с двама свои приятели от дворцовата стража и в същото време да точи острието на широкия си бронзов меч. Бях измислил така грима му, че да го направя още по-отблъскващ, което не беше трудна задача, като се има предвид природната му грозота. И сега, като ми се захили насреща с почернелите си зъби, предлагайки ми чаша вино, можах да се убедя, че наистина съм успял.

— Как ти е гърбът, хубавецо? Ела да пийнеш от тази мъжка напитка! Току-виж отново ти израснали топките.

Бях свикнал на чувството му за хумор и затова невъзмутимо му отвърнах, че господарят Интеф е отменил забраната на великия жрец и първото действие трябва да се играе в първоначалния му вариант.

— Вече говорих с господаря Интеф. — Вдигна той меча си. — Опитай острието, евнухо. Искам да чуя одобрението ти.

Е, оставих го малко разочарован.

Въпреки че Танус трябваше да се покаже на сцената едва във второто действие, заварих го облечен с костюма. Спокоен и усмихнат, той ме потупа по рамото.

• Предыдущая
• 21/80
• Следующая