Когато лъвът се храни - Смит Уилбур - Страница 4

• Предыдущая
• 4/104
• Следующая

На третия ден Уейт Кортни изхвърча с рев от стаята на Гарик. Претича през къщата и се втурна в яхъра.

— Карли, къде си? Оседлай Роойберг. Побързай, човече, побързай, дяволите да те вземат! Той умира, чуваш ли, умира!

Шон не помръдна от мястото си до стената при задния вход. Ръката му стисна Тинкър за врата и кучето докосна лицето му със студения си нос. Момчето наблюдаваше как баща му скочи на гърба на жребеца и препусна. Копитата изтрополяха в посока към Лейдибург и когато конят и ездачът изчезнаха, той се изправи и се промъкна в къщата. Ослуша се пред вратата на Гарик, после я отвори и тихо влезе вътре. Ада се обърна към него, лицето й бе измъчено. Изглеждаше доста по-възрастна от тридесет и пет, по-черната й коса бе събрана на тила в кок, а роклята й бе нова и чиста. Въпреки изтощения си вид тя си оставаше красива. Излъчваше нежност, мекота и доброта, които страданието и тревогите все още не бяха успели да унищожат. Позволи на Шон да влезе. Той прекоси стаята, застана до стола й и се загледа в Гарик. Тогава разбра защо баща му беше тръгнал за лекаря. Смъртта витаеше из стаята — пробождаше го с леденостудени игли. Гари лежеше неподвижно: лицето му бе пожълтяло, очите му — затворени, а устните — напукани и сухи.

Вината и самотата се събраха на буца в гърлото на Шон и той започна да стене. Краката му се подкосиха. Падна на колене, завря лицето си в скута на Ада и се разплака. Плачеше за последен път в живота си, плачеше така, както това правят мъжете — болезнено, сякаш всеки стон разкъсваше нещо вътре в него.

Уейт Кортни се върна от Лейдибург с лекар. Отново изгониха Шон от стаята и затръшнаха вратата пред него. Цялата нощ ги слушаше как шумят в стаята, чуваше приглушените им гласове и стъпките им по-дървения под. На сутринта всичко свърши. Треската беше преодоляна, но Гарик все още бе на косъм от смъртта — очите му бяха потънали в големи тъмни кухини като тези в черепите на мъртъвците. Тялото и умът му никога нямаше да могат напълно да се възстановят от жестоката борба с треската.

Съвземаше се бавно — измина цяла седмица, преди да укрепне достатъчно, за да може да се храни сам. Поиска първо да види брат си, още преди да е в състояние да говори по-високо от шепот.

— Къде е Шон?

И Шон търпеливо му правеше компания с часове. Когато Гарик заспиваше, той се измъкваше от стаята и с въдица или копие в ръка, последван от джафкащия Тинкър, отиваше в полето. Това, че прекарваше доста време в стаята на болния, беше показателно за разкаянието му. Бездействието го изнервяше като вързан млад жребец, никой никога нямаше да разбере какво му струваше да седи мирно до леглото на Гарик, докато тялото му вътрешно се гърчеше от неизразходваната енергия, а умът му бушуваше.

Но дойде време Шон да тръгне на училище. Излезе рано сутринта, още по тъмно. Гарик слушаше суетнята при изпращането му, цвиленето на конете и гласа на Ада, която даваше последни напътствия.

— Под ризите съм сложила шишенце сироп против кашлица. Дай я на Fraulein веднага щом разопаковаш багажа си. Тя ще има грижата да ти дава от него при първите признаци на простуда.

— Да, мамо.

— В малкия куфар има няколко фланелки — да ги сменяш всеки ден.

— За какво са ми, да не съм момиче?

— Прави каквото ти казват, млади момко — чу се гласът на Уейт. — Побързай с попарата — нямаме време, щом като трябва да пристигнем в града преди седем.

— Може ли да се сбогувам с Гари?

— Снощи му каза довиждане — сега той още спи.

Гарик отвори уста, за да извика, но знаеше, че няма да го чуят. Лежеше неподвижно и слушаше как столовете се отместват от масата в трапезарията, последвани от стъпки по посока на верандата, гласове, които се сбогуваха, и накрая — колелата на отдалечаващия се файтон, които скърцаха по чакъла. Когато Шон и баща им заминаха, настъпи тишина.

Сетне уикендите станаха за Гарик единствените светли мигове в сивия ход на времето. Очакваше ги с нетърпение. Всеки нов бе отдалечен на цяла вечност от изминалия — времето минава бавно за младите и болните. Ада и Уейт се досещаха за състоянието му. Преместиха центъра на домакинството в неговата стая, донесоха две от кожените кресла от хола и ги поставиха от двете страни на леглото му. Прекарваха вечерите седнали в тях — Уейт с лула и с чаша бренди, дялкаше дървен крак и се смееше басово. Ада плетеше. И двамата се опитваха да му правят кампания. Може би именно това тяхно съзнателно усилие бе причината за неуспеха им, а може би просто бе невъзможно да слязат на годините на едно малко момче. Винаги съществува една резервираност, една преграда между възрастните и непознатия свят на младите. Гарик се смееше с тях, разговаряха, но не беше същото, както с Шон. Денем Ада се грижеше за голямото домакинство, а повече от шестдесет хиляди декара земя и две хиляди глави добитък се нуждаеха от здравата ръка на Уейт. Това бяха най-самотните часове за Гарик. Ако не бяха книгите, едва ли щеше да ги понесе. Изчиташе всичко, което Ада му носеше: Стивънсън, Суифт, Дефо, Дикенс, та дори и Шекспир. Не разбираше прочетеното изцяло, но поглъщаше книгите жадно и това му помагаше да преживее дългите дни до връщането на Шон всеки петък.

Когато той се върнеше у дома, сякаш силен вятър завяваше из къщата. Тряскаха се врати, лаеха кучета, слугите се караха, из коридорите се разнасяше тропот на крака. Шумът се вдигаше най-вече от Шон, но не изцяло. Имаше и последователи — хлапаци от класа му в селското училище. Приемаха авторитета на Шон със същата готовност, както и Гарик. Причината бе не само в здравите му юмруци, но и в смеха и радостната възбуда, които го съпътствуваха. Лятно време хлапетата идваха по-селските пътища, яхнали понякога по трима едно неоседлано пони, стърчаха като врабчета на ограда. Идваха и поради допълнителната атракция, която представляваше отрязаният крак на Гари. Шон много се гордееше с това.

— Ето къде го е зашил докторът. — Сочеше той белезите от шева.

— Може ли да го пипна, приятел?

— Но без да натискаш, за да не се отвори.

За пръв път в живота си Гарик ставаше център на такова внимание. Сияеше, обкръжен от сериозните лица, с широко отворени очи.

— Странен е на пипане — като че ли пари.

— Кървеше ли?

— Как е отсякъл кокала — с брадва ли?

— Не. — Единствено Шон бе в състояние да отговаря на въпроси от такова естество. — С трион. Просто като парче дърво. — Показа той с ръка.

Но дори и тази интригуваща тема не успяваше да задържи вниманието им и те губеха търпение.

— Ей, Шон, двамата с Карл знаем къде има гнездо на гарги — искаш ли да дойдеш да видиш? — или — Хайде да ходим на лов за жаби, — при което Гарик отчаяно се намесваше.

— Ако искате, можете да разгледате колекцията ми от марки. Ей там в шкафа е.

— Не, миналата седмица я разглеждахме. Да тръгваме.

Точно в този момент Ада, която слушаше разговора през отворената кухненска врата, поднасяше закуските koeksusters4 изпържени в мед, шоколадови пасти с ментова глазура, конфитюр от дини и други вкусни неща. Знаеше, че хлапетата няма да си тръгнат, преди да ги изядат. Знаеше също, че след това стомасите им ще се разстроят, но това бе за предпочитане, отколкото Гарик да лежи сам и да слуша как другите потеглят към хълмовете.

Уикендите бяха кратки и минаваха бързо. След това започваше поредната безкрайна седмица. А те бяха осем, преди доктор Ван Роойен да разреши на Гарик да седи денем на верандата. И тогава изведнъж перспективата да се възстанови стана реалност за Гарик. Протезата, която Уейт майстореше, бе почти готова. Той изработи една кожена катарама и я закрепи за дървото с медни пирони. Работеше внимателно, като оформяше кожата и нагаждаше каишките, които да държат протезата. В същото време Гарик се упражняваше да ходи по верандата, подскачайки до Ада, прегърнал я с ръка през рамо. Стискаше зъби и луничките ярко изпъкваха на лицето му, което дълго време не бе виждало слънце. Два пъти дневно Ада сядаше на една възглавница пред стола на Гарик и масажираше мястото на ампутацията с метилов спирт, за да го заякчи за първия контакт с грубия кожен колан.

• Предыдущая
• 4/104
• Следующая